Evelina Prodanova

Живот с ограничена мисъл

2009-12-15T23:53:00.002+02:00

Днес си говорих с няколко приятелки, и дали случайно или не не знам, ама споменавахме все едни и същи неща. И се замислих - колко често не си позволяваме да изживеем нещо, та дори и само мисъл? Или поне аз колко често си забранявам (че някой ще каже - не е учтиво да намесвам всичкото население).

Ограничения - е те това е мотото на тази година. Дали ограничаваш шоколада(което между другото никога не се получава), дали алкохола (също), спираш цигарите, излизаш по-рядко, защото е криза и така трябва в условия на криза и постепенно спираш да мислиш за някой по-вълнуващи неща, защото знае ли човек - може и да се случат. Ама лошото е, че не поради финансовата криза. Другата е. Тази на мисълта.
Не разбирам защо, когато много искаш нещо, не си признаеш.

"Аз ще изчакам той да се обади, днес е ден на "не се обаждай на еди-кой-си Дон Жуан" - защо?!
Самото решение да има такъв ден означава, че този ми ти Дон Жуан така ти се е заклещил в съзнанието, че много искаш да му се обадиш. Обади се! Може и той да иска да ти се обади и да има и той такъв един "смел" ден, ден на гордост. И след този ден, ще последва другия - по-болезненият - денят на "той не ме иска вече, иначе щеше да се обади вчера"...

"Аз не искам да те чувам, защото после ще искам пак да ти се обадя.. и.. " - Обади се! Нали това искаш. Значи ти е приятно. Искаш да ме чуваш, да си говориш с мен, да ми мълчиш по телефона. Ами обади ми се. И аз ще те чувам и аз ще ти мълча отсреща.

Някакси ми иска да живея сред малко повече истински, натурални, ей такива естествени хора. Хора, които не се замислят кога и колко да дават от себе си, да не правят сметки, щото на кръчмаря и без това никога не му излиза парата. Хора, които обичат да мислят и да не ги е страх да си преживяват мислите. Хора. От истинските!
Защото са готини.

Четецът

2009-04-17T01:50:00.002+03:00

Има един такъв филм - така си се казва Четецът (The Reader). Гледах го. Хубав филм, честно казано. Хубав, ама ако го разчетеш правилно. И се замислих аз - какъв ли човек е човекът, който чете..
- Четящ, ще каже някой - просто.
- Четящ, ама какво чете?
- Книга, вестник, списание.
- Много просто.
И се замислих аз по-дълбоко, ей така седнах сериозно да помисля, дето обичаме да казваме. И ако някой ми се беше обадил по телефона и пита "Как си, какво правиш?" аз нямаше да кажа "Нищо" (както съм свикнала), ами щях да му кажа "Мисля".
- Четецът, казвам, знае как да разбира хората около него. Не знам дали другите четци разбира, ама тея, дето не четат, са му лесни, много лесни. И умее да вижда напред. Гледа голямата картинка. И не се крие от другите, защото са му лесни, и това е хубаво, много хубаво. Защото знае какво иска и как да го постигне. А тея, дето не четат, тях ги е страх да знаят какво искат. Ето я голямата разлика.
Голямата картинка и голямата разлика.
Големи хора сме и уж трябва да знаем как да четем, а често се случва да забравим. И то лошото тогава идва - като забравим, много ни е страх да си признаем, и срам ни е. И бягаме, защото това също е лесно.

Жената от филма и нея я беше срам... и умря.

Сладолед

2009-03-24T00:13:00.002+02:00

Яде ми се сладолед и е 00:21 часа, и няма отворен магазин наоколо. Тоест има, ама е малко надалечно наоколо и няма как да стане тая работа да се иде до там. И никой не иска да дойде на гости, да е минал предварително през магазин и да е купил по един хубав голям сладолед с малко шоколад и ванилия, може да е с повече шоколад, не възразявам.
На този свят му липсват ентусиасти. Ей такива спонтанни, самостартиращи се хора, дето много, много не му мислят и същевременно не са прекалено несериозни. И дето не закъсняват за срещи...
И такива, които обичат сладолед в 00:21.

Тортас де навидад

2009-03-05T17:14:00.003+02:00

"Като гореща вода за шоколад" на Лаура Ескивел (между другото вече разбрах какво е магически реализъм, така че вече съм пич) е освен интересна и доста вкусна книга.

Тортас де навидад, или иначе Коледни хлебчета (за които, признавам си, малко сме закъснели, ама в книгата пише, че може да се ядат и по рождени дни, така че позволено ми е)

Продукти:
1 консерва сардини
1/2 наденица
1 глава лук
риган
1 консерва чушки серано*
10 хлебчета

Начин на приготвяне:
Лукът се нарязва на ситно. Препоръчително е да се сложи резънче лук на темето, за да се избегнат иначе неизбежните сълзи, които както казва Ескивел започнат ли, ревеш, ревеш, ревеш...
Наденицата се пържи на съвсем слаб огън, че да боли - хем да остане сурова, хем да стане златиста на цвят. Щом е готова се отстранява от огъня и се прибавят сардините, които обаче са предварително обезскелетени и остъргани с нож (да им се махнат черните грозновати петънца). След тях идва ред на лука (изплакали сме си очите вече, време е да се замези), нарязаните чушки и стрития риган. Сместа се оставя да престои преди да се напълнят хлебчетата.

Замислям се.. така като гледам, ако ме домързи и пържени филийки ще свършат работа.
И решавам 'to be continued...'

*мексиканците отглеждат над 15 сорта пипер с различни вкусови качества, но предимно люти

Long time no write

2009-03-03T11:52:00.005+02:00

Я от колко много много време не съм писала нищо в това пространство, бях го забравила даже, ама ха - как се сетих и аз не знам! :))

И сега следва въпросът - аз какво да напиша? Четох какво съм разказала преди време, общо взето битови забави, какво да се прави! Честит празник - на мен, на теб, който четеш, на България, че нали сме си българи, па и такива ще си останем, даже и тези, дето не го харесват и се изнасят - орисия. Ама на мен нали си ми е много хубаво да съм си българка, та - ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Хубав ден, не слънчев, ама все пак хубав. Малко е мокър асфалтът. И аз имам хиледи неща да свърша (като всеки - че на нас човеците времето нали все не ни стига), ама ще ги върша после (дето никога не идва). Сега ще чета книжка, май е хубава - "Като гореща вода за шоколад" на Лаура Ескивел. Вчера една ПО-хубава млада дама ми я даде, че аз като казах, че не знам какво е магически реализъм и ме заля с гореща вода.

Градът

2007-04-01T03:36:00.000+03:00

Мислех си как да започна, за да бъде уж по-интересно, по-оригинално, та да хваща окото още от самото начало, ама дето си имаме една приказка – „локуми може всеки дaа разтяга”. Градът ли? Някак си тъжно ми става, когато си помисля за него. Дали защото той има проблем, или грешката е някъде в моята програма... Тъжно ми става за мен самата. А това хич не го обичам. И като едно разумно младо двевойче, на което обаче му се Живее, се опитвам да открия генералната причина да не се усмихвам толкова често, колкото преди. Знам, че е лесно вината да се търси във всяко друго нещо, не и в самите нас. Но на базата на самостоятелното психологическо проучване, на което си позволих да се изложа съвсем доброволно (без разбира се да имам някакъв професионален опит в тази насока), съм готова да твърдя, че се познавам дотолкова, доколкото да имам право да заявя, че тази именно грешка не съм я направила аз, аз съм само нейна жертва. Жертва на собственото ми желание да бъда различна, жертва на абсолютния стремеж на „стадото” да бъде нещо, което всъщност не е, жертва на слепия конформизъм на тълпата.

„Системата на нашето развитие започва да се руши. Трябва да бъде поставен въпросът: „Кой е виновен.” Ех, колко прозорлив е бил дядо ми Живков. Та и аз пред себе си, както той пред един от Конгресите преди някое и друго десетилетие, се изправям и авторитетно се питам: „Кой е виновен?”. Той – вирусът Град. Защото ми открадна удовлетворението да изразявам себе си, защото ми открадна усмивките и защото ми открадна приятелите. Онези искрените, които имаха сетива за красивото, които ценяха „малките неща” и бяха способни да търсят четирилистни детелини дори на поляна, пълна с магарешки тръни. И ако през трийсетте години на миналия век, когато се наблюдава разпад на българското село като масово социално събитие и градът е бил пространство на контрасти, обещаващо нов, интерактивен, непознат дотогава живот, то сега той се е превърнал в олицетворение на Содом и Гомор, съхранил не борбения ентусиазиран човешки дух и стремеж към непрекъснато усъвършенстване, а единствено грубия прагматизъм на своите обитатели и тяхното корозирало меркантилно съзнание.

Клише: Градът е средище на различни интереси, там има по-голямо поле за изява и съответно възможност за реализация и така нататък, и така нататък...

Но като че ли прието сред обществото е да не се замисля човек дали всъщност търси гореспоменатия терен, дали има нужда от него. Защото по-лесно е да погледне в тетрадката на другарчето и да препише. И ние като едни видни представители на „мислещото същество” сякаш всячески се опитваме да покажем колко рационално сме научени да действаме, та си преписваме на поразия. То всичко хубаво, ама за да докажем пък, че с годините сме се усъвършенствали, се стараем хем да му присвоим идеите на това наивно другарче, хем да го прецакаме, та да има по-ниска оценка.

Извод: Селяндурска му работа.

„Кой както се уреди.”

Владей, ама без да разделяш, че може да се объркат мерките и на теб да се падне по-малката половина.

Нали все обвиняват учителите, че не си вършели добре работата и образователната ни система отбелязва крайно занижен процент ефективност. Мен пък са ме научили да си решавам задачките без да ме е страх от тях, без да бягам: Ако приема, че аз съм „х” и съм гражданка на населеното място „А”, зад чийто крепостни стени се крият безброй много параметри без дадени допустими стойностни, то трябва да открия дали уравнението на моя живот има решение в множеството на реалния свят, ако духовното ми състояние приема единствени стойности „0”. Не. Получавам, че "х" принадлежи на празното множество, защото колкото и богат материално да е човек, ограбена ли е неговата душа, той се намира в пустиня и стойностната му екзистенция е само мираж. И да. Точно „празна” се чувствам, а имам толкова много да кажа. Няма обаче кой да ме чуе. Дори минималният по-задълбочен интерес към човешката същност е взет за заложник на Титана. Мащабите му сякаш са перфорирали хорското съзнание , дамгосали са го със знака на Хадес .

Аз обаче тръгнах от там, че опитвайки се да задоволя личното си егоистично желание да демонстрирам уникалността на своя характер (което всъщност си ми е изконно заложено), стигнах до „system error” и последвалия от това отказ на сърцето да се подчини на командата „бъди щастлива”. Хората са променени. Придобили са някаква нова хамелеонска черта на характера да се „преобличат” спрямо изгодата. И ако Алековият Бай Ганьо е единствен за времето си екземпляр, изразител на този стремеж към келепирa, то сега по улиците (на същия този Град) аз се сблъсквам с хилядите негови подобия. Но те не са ми симпатични. Няма я онази ганьовска невинна чистота на балканския нрав. Те са по-зли, животински настървени, устремени към победата на „всяка цена”. И са намръщени, но изпод сбърчените си вежди ме поглеждат – с какво съм облечена, как изглеждам – та нали утре и те трябва да се облекат, ще се спънат, но ще се обърнат да чуят какво казвам – да не би да изразявам новаторски гениални виждания на глас, та да може някой и тях да открадне и преди мен да ги реализира. Но може би и те са просто жертви на мита за лесното домогване до властта, кариерата и парите, роби на своите амбиции, подхранвани от сладострастните изкушения (материални разбира се) на „големия Град с многото възможности”. И ако аз бях слънце, над този град нямаше да изгрявам. Защото не ми е забавен, защото е скучен, посредствен, Град без облик. Мъртъв Град. „Крадец на животи.”

Този филм съм го гледала. Върнете ми усмивките, върнете ми живота.

2006

Модерната епоха е “ драма на свободата”

2007-04-01T03:28:00.000+03:00

I. Свободата.

1. Няма абсолютна свобода!

По времето на цялото човешко съществуване хората са се стремили да открият смисъла на тази вечна борба, наречена живот. Аз-ът сам си поставя цели, които правят неговата екзистенция значима. С течение развитието на човешкия род са се обособили два основни стремежа: стремеж към достигане на божественото, оповавайки се на религията, и стремеж към достигане на абсолютната свобода. Ницше казва: “Бог е мъртъв!”. Това предполага, че той е съществувал. Той е бил жив само единствено в човешкото съзнание. “Който не може да намери пътища на Земята, търси такива на небето.” Вярващият човек нарича себе си свободен. ( Свободният човек нарича себе си Бог.) Той поставя себе си и своята същност в рамка, определяща някакви граници. Човекът, който вярва, че е истински свободен е подчинен, заробен от слепия стремеж към Свобода. Тук Аз-ът се поставя в рамка, огледална на тази на строгия догматик. Така се създават два противоположни, но и еднакви в своята същност светове.

Човекът е “социално животно” (Аристотел). Той търси реализация съвместно с “другите”. Неговите желания се опредметяват “навън” и го превръщат в зависим от заобикалящото го. Но погледнато от друг ъгъл човекът се ръководи от собствените си амбиции. Постигането им го заставя да се присъедини и примири с предлаганото, което в по-късен етап го превръща в неразделна част от обществото, става един от “всички”. Само една крачка дели поддалите се на изкушението за признание, слава и суета от пълното им обезличаване. Но не е ли това характерно за Аз-а противоречие ?! Да следваш сърцето или да се вслушаш в “думите” на разума?! Да отстояваш позициите си означава ли да се самообречеш на самота и скръб, да бъдеш неразбран и отхвърлен – болка, непосилна за човешкия дух? Той е устроен така, че да обича и мрази, да изпитва радост и гняв, да се смее и плаче. Или с други думи създаден, за да чувства и усеща, но именно щастливите моменти са неговият стимул да продължава напред. Емоциите обаче поставят човека в плен на “другите”. Насочени към някого, тези чувства заробват личната му свобода, като изграждат граници на мисълта и влияят върху правото на избор. Не малко житейски истории са ставали доказателство за това колко нерационално е склонен да действа “влюбеният човек”, например. Дадени чувства са способни духовно да ограничат човека, принуждавайки го несъзнателно да промени посоката, в която е тръгнал. Така той може да загуби своето, родното, личното, идеалите, в които вярва и които го обособяват като развиващ се и уникален сам по себе си проект, а не като един от “стадото”.

Нима е възможно да има граница между два противоположни свята, наричащи себе си “свободни”?! Нима ако свободата съществува е възможно да се поставят граници и рамки, създавайки две различни реалности вътре в нея?! Нима човек е способен да бъде щастлив “самотен сред другите” ?!

Отговаряйки си на тези въпроси можем категорично да заключим, че абсолютна свобода не съществува.

2. Свободата все пак съществува, тя е в правото на избор.

Абсолютна истина е, че за да просъществуваме на тази планета, е нужно да проявяваме съобразителност и да правим компромиси, които не винаги са крайно желани. Но изкуството да сме “свободни” и да не попадаме в плен на “всеобщото” е именно в това да можем да открояваме границата, тази тънка червена линия между необходимото и пагубното, между наистина желаното и ненужния каприз. Измежду дадени десет ябълки, ние сме “свободни ” да изберем която и да е от тях. Ние сами определяме какви ще бъдат амбициите и целите за тяхното реализиране. Съзнателно решаваме на коя илюзия да повярваме и на какъв сляп стремеж да се поддадем. Т.е. свободни сме да изберем кое да ни отнеме Свободата.

II. Драма

Един от трите основни рода на художествената литература е епосът (идва от гр. “epos”, означаващо дума, разказ). Той създава художествена картина на света чрез повествование за него. През изображенията на човек и неговата жизнена съдба, “обективната”, външна спрямо писателската действителност. Но в епическото произведение се разкрива душевния живот на хората.

Лириката е непосредствен израз на преживяванията на поета. Тя е изповед на мислите и чувствата, които го вълнуват, представени по един по-усъвършенстван начин. Лириката е висш епос.

Драмата ( произлиза от гр. “drama”, означаващо “действие”) е логическото обобщение на епоса и лириката. Литературен род, който разкрива живота чрез показване на конфликти. Конфликт между материалното и идеалното, между социалното и личното, между разума и сърцето. Всяко едно от тези диалектични понятия е колкото о-различаващо се, то толкова и свързано с неговото опозиционно.

III. “Драма на свободата”

“Драмата на свободата е имено в неспособността на човека ” да направи избор – разумът или сърцето. Т.е. да преодолее себе си и да достигне “хармоничната личност”. Или да се подчини на първичното, да се затвори в собствената си черупка, водейки примитивен начин на живот.

Трагичният аспект на „драмата” е в стремежа към практически недостижимата абсолютна свобода. Той е предпоставка за възникване на анархистично поведение, задушавано от социума („идолите на площада” – Ф. Бейкън).

Комичният елемент е в надменността на тези, които си присвояват ролята на „борци за справедливост”, обсебени от фикс-идеята за това, че са призвани да бъдат месии.

Драмата е в конфликта между два идеални свята, защото две сами по себе си перфектни идеи не могат да бъдат съпоставяни. Всяка една личност живее в своя собствена истина, сътворява своя уникална същност, развива оригинална индивидуалност.

IV. Епоха.

Буквалното значение на думата “епоха” е “спиране”. Човешкият род извървява пътя към своето развитие постепенно. Всяка една епоха е “спиране” на глобалното усъвършенстване за сметка на личностното духовно израстване. Тя сама по себе си не е статична. Смъртта е приета за край на човешкия живот. Той определя времето, в което единствено ни е позволено да се “разгърнем” като утвърдени характери с обособени цели и желания. Епохата обхваща една лична екзистенция – една идея, един човек.

V. Модерна.

Лексемата “модерен” има различни тълкувания: ново, непознато, изследователско, любопитно, опасно, рисковано, тривиално.

Модата е следваният от “всички” пример. Тя ражда еднообразието и монотонността в стремежа да се достигне новото, по-доброто. Заформя се един омагъосан кръг, в който цялото човечество, сляпо вярващо във фиктивни и мними стойности, се върти, опитвайки се да прогресира, да се развие и усъвършенства.

За “модерно” ще приемем това, което човекът изгражда сам по време на своето съществуване, което създава, за да улесни и превърне в максимално приятен и ползотворен всоя живот. Той обаче се е превърнал в зависим от потребителството. Не е способен да просъществува, да оцелее без помоща на материалното. Търси чуждото мнение, за да бъде по-уверен, за да докаже сам пред себе си правотата на личните си

възгледи.

НО се стига до едно глобално екзистенциално противоречие – създаваме и се стремим към това, което единствено може д ани унищожи, защото тази меркантилна и посредствена нагласа да вършим нещата принизява и умъртвява личността.

VI. “Модерната епоха”

“Модерната епоха” представлява последният етап от развитието на човечеството. Тя обобщава в себе си логичната връзка на Аз-а, съществуващ “тук и сега”, и натрупалия се минал опит. Поколенията са свързани с непрекъсната връзка. Една лична епоха се пре-експонира в следващата, но тази следваща е надраснала своя предшественик. Модерната епоха съчетава в себе си профанното, но и уникалното от всеки изминал период от човешката цивилизация.

VII. Модерната епоха е “драма на свободата”

Времето, в което съществуваме е разкъсано от постоянно зараждащи се нови идеологии. Всяка една обществена прослойка се заробва по свой собствен начин, спазвайки определени норми и правила. Аз-ът изпада в безисходица – дали да се отдаде на уникалното и оригиналното у своята собствена индивидуалност и да се превърне във враг на всички идеи, различни от неговата, да се открои от масите. Или да се приобщи към даден колектив, но така да се превърне в марионетка, в незначима част от цялото. Така се ражда “драмата на избора”, “драмата на свободата” в модерното общество.

Кой човек е по-свободен? Отделеният от колектива или останалият в него? За модерните времена, в които живеем свободата е синоним на съобразяване и подчинение. Човек е роб на законите, на обществото, а дори и на своите собствени билогични нужди. Но въпреки безкрайното лутане на Аз-а, той все пак търси своята “лична легенда”. Свободата се изразява в това да откриеш своя попътен вятър. Но кой от всички? Дали да се отдадем на чара на аскезата, превръщайки се в неутрален наблюдател на заобикалящия ни свят? Дали да се носим по течението, неоставяйки никаква следа след себе си, или да се отдадем на първичните страсти и бездуховното съществуване?!

Всеизвестен факт е, че навсякъде се сблъскваме с лицемерие и алчност. Непреодолимо и изключително примамливо е желанието за властване над останалите. То уплътнява мението на човека за самия себе си и укрепва неговите самочувствие и самоуважение. Стремежът за надмощие от прекомерен брой страни предизвиква конфликт на интереси, който трудно може да бъде избегнат. Властта поражда асиметрия, която е олицетворение на анархията. А що е то анархия?! Това е лесният начин да избягаш от проблемите, от отговорностите. По-лекото съществуване е по-привлекателно. Задълбочаването в даден проблем и непрестанното търсене на решения и постигането на консенсус от двете страни, между които се води “борбата на интереси”, е по-трудният и поради това по-нежеланият начин.

Технологически животът ни е улеснен до голяма степен от множеството и различни уреди, кои от кои по-усъвършенствани и пригодени, така че да вършат огромна част от нашите задължения. До такава степен обаче сме възприели идеята за безгрижното обитаване на света, че сме станали зависими от вещите и тяхната стойност. Според Хайдегер това е бягство от самите нас и сливане със света на предметите. Духовната същност на хората закърнява, тяхното развитие спира. Нима не е това унищожаване на човешкия дух?! Нужно ли е математически да пресметнем колко време е необходимо на “модерната епоха” да заличи човешката общност?!
Казваме, че хората днес са по-либерални и по-освободени. Последствие от това поведение, изразяващо липса на самоконтрол и самодисциплина, е т.нар. “сексуална революция” и СПИН-вълната, разпространяваща се с все по-голяма скорост в морето от безразсъдни хора. Зависимостта от наркотични вещества е друга драма на новото време. Твърдим, че сме достигнали преломната точка от нашето развитие, но ни е страх и срам да си признаем как сме позволили да се изгубим измежду изкушенията на “модерното”. Защото удобството, към което така болезнено се стремим ни поставя в условия на не-свобода. Неспособни сме да овладеем страстите си и се превръщаме в техни роби.

Друг пример за маниакалната склонност на хората да достигнат желаното бързо и лесно е създаването на компютрите. Но в последствие възниква зависимост и от тях. Почитът и издигането на дадени неща в култ ограничават мисълта и поставят човешкото съзнание в клетка. Отнемат ни правото да реагираме рационално и по този начин да изразяваме характерните особености на индивидуалността ни. Открадват ни дори правото да изберем какво да ни отнеме свободата.

ИЗВОД: За да надрастнем идеализма и материализма трябва да изградим здрави основи, върху които да стъпим, да обърнем поглед към земното, реалното, като едновременно с това откроим и оценностим духовните си крепители. Така ще превърнем модерната епоха от драма на свободата в ода на хуманизма!

Евелина Проданова

Георги Франсъзов

2005

Спомняш ли си...

2007-04-01T03:14:00.000+03:00

Вали...пак. Да, за пореден път..само че този път май дъждът не ти пречи..не го забелязваш?
А какво забеляза днес...от къде мина? По коя улица...и това ли не помниш...
Искаш да ти разкажа...добре...но по-добре слушай внимателно - не искам да повтарям никога повече тази история, разбрахме ли се..

Роди се точно, когато слънцето изгряваше и понечи да го стигнеш, но беше твърде рано и ти , изглежда, разбра това. Дръпна се лекичко и се усмихна, вместо да заплачеш.
Животът ти не беше никак лош, смееше се на пеперудите, които прехвъркаха из стаята и те гледаха сякаш ти беше слънцето, а крилете им, покрити с лед, имаха нужда да ги стоплиш, за да продължиш да живееш...от коя ли стая бяха отлетели този път...
Затворих прозореца, изплаших се, че може и от теб да си отидат...
Но те останаха...
Обаче ти порасна и предпочете да си поиграеш с комарите, вместо да погалиш пеперудите, твоите пеперуди.Така и не успя да осъзнаеш, че новите ти приятели не те искаха, те искаха мен.

Ти силен ли си? Не знаеш? Тогава беше силен…

Помня,че харесваше червено. И ягоди обичаше също, да... Ех, колко беше красиво предното лято, нали... A ягодите, помниш ли колко големи и сочни бяха те? Сигурно и това е отлетяло от съзнанието ти.. Няма да те мъча повече, ще продължа, имай малко повече търпение..
Знам, че те боли, но задръж за малко прозореца затворен, знам, че ти е топло... само още малко, моля те... дължиш ми го...
Слънцето залязваше, а ти вече дори не мислеше за него, не се опита нито веднъж да го докоснеш. Достраша ли те, изплаши ли се... Избра си Луната, с множеството и трапчинки. Попадаше във всяка, ден след ден и бягайки събаряше една по една звездите..

А те- комарите се хранеха с плътта ти. Свираше се в ъгъла, мирно и кротко и само тях чакаше- къде са, кога ще дойдат... И вече не светеше толкова силно.
Пеперудите една по една започнаха да замръзват, ти не можеше да ги топлиш повече. Гледаха безнадеждно в мен, а аз само свеждах поглед и мълчах. Не ме питай защо, вече нямаш време да ти обясня, а от това мен повече ме боли... И слушаше, всеки ден, него- вятъра, той те викаше и плачеше, и страдаше.. Вилнееше наоколо и ти нашепваше за ягодите...
А ти растеше ли, растеше и само за тях питаше - комарите...
Защо те чуваха... Защо бяха по-силни?
Та ти можеше и Слънцето и Луната да побереш в очите си.
И те успяха! Взеха мен !

Вече можеш да отвориш прозореца... наслаждавай се, последните ти пеперуди ще отлитнат!
А можеше да избереш вкуса на ягодите, да, онези същите- сочни и големи, или ... Какво? Не обичаш ягоди ...

А мен обичаш ли ме?!

2005

Стихове

2007-04-01T02:51:00.000+03:00

* * *

Прегърна ме
кървавото усещане,
че с римите си
разболявам музата
на вече страдалото съзнание.
Давят се сълзите му
и капка по капка
умираме ние. . .

* * *

Хапя мисълта.
Полудялото ми самочувствие
се крие.
От ноктите на отмъщението
бягат думите.
Спъват се
в безизразни лица.
Отново умирам сама.

* * *

Попадам
в трапчинките
на ревността.
Поглъща ме
коварната и усмивка.
Загубвам се.

* * *

Гората от думи
изгаря.
Димът мирише
поетично.
Крясъците на изреченията
отекват в болното ми съзнание.
Без да искам
изстривам света.

* * *

Нахалството
си търси приятел.
Нахълтва болезнено
и без да ме пита.
Разкъсва ризата,
гризе любопитството.
Да му кажа ли,
че няма никой в мен ?

* * *

Откъсвамстраница от бъдещето.
Студена е усмивката
на плачещата илюстрация.
Скучно розовият и поглед
изгаря дланите на злото.
И моите парят. . .

* * *

Тиквен фенер
свети
над пътя до страха ми.
Сенките около него
играят на криеница.
Тъпчат
остатъците от смешното,
гнездили в мен.
Ако изгасне,
ще се страхувам ли
от тъмната си страна?

* * *

Животът
е риторичен въпрос.
Ние сме запетаите,
търсещи безличното си значение
в текст,
пълен с бодливи преживявания.
Изтрият ли ни,
умираме.

* * *

Обречена е любовта
да слугува на хората.
Отмъщението и-
с кисел вкус,
с парещ поглед,
който боли.
Горчи
страстната му усмивка.
Ще го скрия в картината,
която рисувам с боите
от моята злоба.

* * *

Разпиляха се угарки
от шепота на тишината.
В мъртвия пепелник
остана само животът
да търси сивата си звучност.

* * *

Убива ме
меланхоличното звучене
на морските вълни.
Търся брега на тишината.
Искам да се скрия
от любовния повик
на гласрусите.
Те ще ме принудят
да остана.

* * *

Капят листата
на времето.
Мъчат се да избягат
винените му следи-
12 любовни сълзи.
Предателство.
Отново пияно е
мъртвото ежедневие.
Светът умира
есенно...

* * *

Не мога да опитомя желанието
да се преродя.
Безжизнени са пръстите
на старата любов-
закъсняла усмивка,
забулена в орехови листа.
Потъналият кораб на деня
свири по устните ми.
Щастието се спъва
в клавишите.
Океан
умрели чувства.

* * *

Вгледано в мъглите
глухарчето се разтопи
във вечността.
Горчиви билки
се впиха
в сянката ми.
Докоснато
от пипалата на пеперуда,
рухва гордото ми Его.
Изтичат капките желание
и се превръщам
в мраморна кула.

СЪН

Поръсена със звезден прах,
смъртта заспива.
Сънят и дращи
моето спокойствие.
Събуждам се
обляна във сълзи
и...
пак започвам
да сънувам.

* * *

Изтръпнаха пръстите
на търпението.
Сграбчвам себе си
и си тръгвам.

* * *

Луничките на зимата
играят по лицето ми.
Захаросаните им усмивки
се топят бързо и измамно,
сякаш никога не са ме наранявали.
Само една невинна мелодичност
се лута в паметта. . .

* * *

Захапват ме
брокатените устни
на насладата.
Търся ключа,
за да избягам
от клетката
на греховността.

* * *

Ореолът ми-
от тръни.
Душата-
захарна мъгла.
Тялото-
то вече липсва.
Да,
това съм Аз!

2003-2005

Аз и моята съквартирантка :)

2007-03-22T22:42:00.001+02:00

Хоооп ето две деца :)
Хехе много им се кефя на тези снимки, правихме ги една вечер, бяхме едни щастливи, луди, не помня защо, ама то не е задължително всяко нещо да бъде обяснено, нали?!

It`s been a while...

2007-03-14T19:46:00.000+02:00

... since my last post was added...

За изминалото време не съм сигурна, че са се случили толкова много неща... и все пак let me see... приключих с терзанията около визата и нещата се наредиха, отава да си запазя самолетен билет и да го платя разбира се, която част е най-лесната и засега я отлагам, почти неоснователно.

Ходих на село... хубаво е да си идеш за кратко на село - манджа и излежаване до късно, забавлявах се с малкото диване в ролята на братовчедка ми и като цяло си починах стабилно. Неприятна емоция бе отразяването и опитът да възприема пазната стая на прабаба ми, която почина преди десетина дни... на 87г. Случва се. Само че гробищата ми действат потискащо. Отново си припомних погребението на дядо и самия него, който май все още избягвам да възприема като мъртъв. И ми липсва. И доста ще ми липсва и занапред, изглежда. А и идва Великден, без дядо не е същото, без пламенните му речи и пожелания, без въодушевеното му и въодушевляващо присъствие, без голямата му усмивка и празничното щастие, на село вече не е същото. Обичах да ходя, сега изпитвам двуполюсни чувства и не съм особено сигурна, че бих останала за дълго. Някакси ми е скучно, а и виждам колко и е скучно на баба, сама.

И на мен ми е малко самотно напоследък. Днес, разхождайки се, установих няколко липси, които ми пречат да бъда напълно щастлива и доволна от това, което върша. Събуждам се все с усмивка и настроение, но с усещане за нещо като че ли загубено, нещо смислено и събуждащо емоции, ама от онези, дето не можеш да ги опишеш лесно. И без да звуча феминиски , това е за съжаление мъж, а за съжаление - защото е нещо, което не мога да контролирам за момента. Мъж и тръпката от събуждането до него, от първото обаждане, когато не е при мен, от леката ревност, кяото бих изпитала при среща с бившето му гадже, леките глупави безсмислени скандали и моментите, в които искам да счупя чиния в главата му - от нерви :) Всичко!

Когато му дойде времето... казвам си и продължавам да мисля.. за друго.

Mission completed pt.2!

2007-02-28T00:59:00.000+02:00

И такааааа... днес беше интервюто за виза!

Като изключим забавното място, на което се намира Американското посолство и невъзможния начин да стигнеш до там без чуждата помощ на любезен шофьор, който като подаяние се смилява да те откара... първото впечатление от сградата беше добро:) хехе
Уви, трябваше да се появи така нужния в българския разказ, дразнител - т.е. фейсконтрол no. 1 - дефиниция: супер учтива личност, която се грижи да развали настроението ви със саркастични въпроси и коментари и изживяваща себе си като неразбран Джеймс Бонд. Иначе казано посрещна ни един типец, който с епогрижи да ни се скара защо не сме го уведомили за какво сме пред посолството, после посочи с мазен поглед и пренебрежителна гримаса къде трябва да отидем... От следващото място ме посрещна студен тип, който поиска лична карта и ми каза да се разкарам, след като провери дали съм 'в системата' /малко по-учтив, все още недостатъчно... /
Следващият персонаж - фейсконтрол no. 2 - погрижи се да ми посочи вратата, през която трябва да мина. Жалко, че не беше толкова любезен и когато забеляза, че едвам я отворих...

Бойко Борисов на младини ме пое след вратата, каза гръмогласно: 'Телефона!' и на въпроса ми заедновс чантата си ли да ги оставя последва : 'Не можах да разбера кво толкова сложно има да схванеш, че казах телефона!?!' ... минавах през детектори, разкопчавах якета, връщаха ме да повтарям дадени действия и ме хранеха с иронични коментари, които се правех, че не чувам.

Когато стана президент, ще сменя охраната в Американското консулство!

Защо, по дяволите, хората от обслужващия сектор не знаят как да се държат с останалите.. и не им ли е в задълженията да бъдат мили и любезни - имаме нужда от поправка в Конституцията (процедурно предложение)!

нтервюто мина доста добре, американците явно знаят как да се държат с околните и през първите си 7 години са научили нещо повече от това как да хванат вилицата и що е туй ножът!

Трябва да се отпразнува... май това е изводът от цялата история...

Mission completed!

2007-02-26T21:22:00.000+02:00

Първият семестър е вече в историята, но по-важното в случая е, че резултатите са 4:0 за мен :)))) Първият семестър - 6.00 - колко съм яка :) хехе

Всъщност повече ме забавлява фактът, че мина много леко и отново в голяма степен на късмет. Все така да ми върви и занапред! :)
Трябва да вземем да се почерпим по случая, че да не "секнем" щастието :)

Утре е денят на интервюто, да видим какви ще ги свърша там!

Пиййс!

Якоооо

2007-02-24T18:08:00.001+02:00

Слушам едно страхотно сетче в моемнта и някакси исках да го споделя :)

Аййййдееееее на сетяяяя !

Mazi - Live @ Playa Del Carmen, Mexico (08-19-06)
http://www.sendspace.com/file/hqqhd0

01 Rutte & Dj Delicious - Jaja (Claude Vonstroke Remix) [Alphabet City]
02 Audio Soul Project - Enter The Night [Dessous]
03 Mike Monday - Thing [Playtime]
04 Agent Toga - 16 Steps [Brique Rouge]
05 Alex Parsons - Disco Drums [CDR]
06 Marc Romboy - Jigsaw (John Tejada Remix) [Systematic]
07 Audio Soul Project - Sarabbath [Dessous]
08 Dj T Vs. Booka Shade - Played Runner [Get Physical]
09 Audio Soul Project - Reality Check [Dessous]
10 Whirlpool Productions - From Disco To Disco (Trick And Kubic Remix) [Great Stuff]
11 Mazi & Duriez - Chicago, A Wake Up Call (Marc Romboy Remix) [Gourmet]
12 Jim Rivers - Catch 22 (Nic Fanciulli Remix) [Saved]
13 Tommy Four Seven -
14 Martin Landsky - 1000 Miles [Poker Flat]
15 Nick & Danny Chatelain - Sube Conmigo (Audio Soul Project Remix) [Nrk]
16 Akbal Dubroots - Traveller Chex (Ricochet Remix) [Fresh Meat]
17 Marc Romboy - Impact Disco (Williams Remix) [Systematic]
18 Mason - Exceeder (Tomcraft Remix) [Great Stuff]
19 Unknown - Unknown
20 Markus Lange - Ruhestoerung Plattenbau [Craft Music]
21 Alex Gopher - Motorcycle (Wet Clutch Edit) [Kitsune]

2007-02-24T02:46:00.000+02:00

Хей, във вторник съм на интервю за издаване на виза в Американското посолство :)
Стискайте палцииии :)) После ще разкажа как е минало... до сега не съм се явявала, но имам някаква бегла представа какво евентуално ще представлява.
Цялата история се върти около едно американско издателство - Southwestern - за което реших да работя лятото. Колко делово звучи, а ? хехе
Та... ще споделя с вас каква е програмата и дори ще призова, ако някой прояви интерес да се свърже с мен, за да мога да го пренасоча към по-компетентните мениджъри:)

Един хубав слънчев ден едно още по-хубаво и слънчево момиче Теди (което днес има имен ден, да ни е жива и здрава, НАЗДРАВЕ) ни презентира програма, свързана с продаване на книги от врата на врата в Америка. Това е леко безлично - помислих си аз, но, УВИ, грешах! И все пак реших да си дам шанс да се самоубедя в противното и добре, че го сторих, защото в противен случай щях да изпусна to have a lot of fun, really a lot!
Та така... с какво ме плени The Southwestern Summer Program ?
На първо място слагам усмивката на един от главните мениджъри - Фил Мартин, страхотен човек - забавен, интелигентен, с усет към хората и завидни умения за комуникация :) Да не пропуснем артичността му! Накратко душа-камбана :)
Хареса ми офертата... вярно, работи се стабилно, но пък през годината преди заминаването тече обучение, има и 7-дневно обучение, наречено Sales School в Nashville, Tennessee в началото на самото лято - както сава ясно, кадрите се обучават доста прецизно. А това е свързано с различни занимания от още по-различно естество. Срещите с тийм-а протичат страшно весело, дори не съм очаквала! :) Има жътрешни състезания, наградки за половените усилия - последния път ядох едно много яко и голямо жилирано...май беше крокодилче.. ями ямииии !
Какво печелим от цялата история? Освен парички, които сами ще трябва да си заработим, се учим как да комуникираме с различни типове хора, как да реагираме в дадени ситуации на определени провокации/характери, как да взимаме самостоятелни и сериозни решения, как да продаваме идеите си, как да мотивираме/убеждаваме другите, как да се справяме с трудните моменти от живота, засягащи съвсем ежедневни проблеми, как да се самоиздържаме и съответно как да следим финансите си, как да пестим... и още на какво ли не! Сигурна съм, ще извлека доста полезни неща (освен всички награди, които имам намерение да спечеля!) за себе си :)
А има и друга хубава част... като се замисля са 2, заставащи на равно: тези, които са упорити, работят здраво и имат мотивация/желание, могат следващото лято да участват отново и да съставят свой тийм, с който да работят и да се борят за различните награди. Това всъщност е следващата примамка - печелят се редица пътувания, много разнообразни и щури награди с емоционална и сантиментална стойност :) А кой не обича да получава награди... особено след като сам ги заслужи ?! Аз искам, искам, искаааам!!!
Работи се 3 месеца като всяка неделя е отредена за семинари, състезания, workshop-ове... срещат се хора от целия свят - конкуренти /хнях хнях хнях/ :)

Абе , пичове, кво да ви кажа... забавно и различно е! Какво му трябва на човек?! :) И аз съм страхотен ентусиаст, но си търсим момченце/а/ за отбора, че за момента наброяваме 4 момиченца и една прекрасна мениджърка :) Така, че стискайте палци за виза-та ми и се усмихвайте :)
Пък аз ще показвам снимки...

Хооооп!

2007-02-24T01:56:00.000+02:00

А такаааа...

Чула Ева, че било модерно да си имаш блог и решила и тя да си сътвори такова чудо :)

Здравейте!
Пък ако няма на кой, на себе си да кажа..

Та, скъпи ми другарчета, в това виртуално кътче, отредено на моите впечатления, мнения и терзания, смятам да публикувам/изливам всички позитиви и негативи (и още нещо), натрупани през така забавното ми ежедневие :)

Инджооооой пййййпъл!