Живот с ограничена мисъл

Днес си говорих с няколко приятелки, и дали случайно или не не знам, ама споменавахме все едни и същи неща. И се замислих - колко често не си позволяваме да изживеем нещо, та дори и само мисъл? Или поне аз колко често си забранявам (че някой ще каже - не е учтиво да намесвам всичкото население).

Ограничения - е те това е мотото на тази година. Дали ограничаваш шоколада(което между другото никога не се получава), дали алкохола (също), спираш цигарите, излизаш по-рядко, защото е криза и така трябва в условия на криза и постепенно спираш да мислиш за някой по-вълнуващи неща, защото знае ли човек - може и да се случат. Ама лошото е, че не поради финансовата криза. Другата е. Тази на мисълта.
Не разбирам защо, когато много искаш нещо, не си признаеш.

"Аз ще изчакам той да се обади, днес е ден на "не се обаждай на еди-кой-си Дон Жуан" - защо?!
Самото решение да има такъв ден означава, че този ми ти Дон Жуан така ти се е заклещил в съзнанието, че много искаш да му се обадиш. Обади се! Може и той да иска да ти се обади и да има и той такъв един "смел" ден, ден на гордост. И след този ден, ще последва другия - по-болезненият - денят на "той не ме иска вече, иначе щеше да се обади вчера"...

"Аз не искам да те чувам, защото после ще искам пак да ти се обадя.. и.. " - Обади се! Нали това искаш. Значи ти е приятно. Искаш да ме чуваш, да си говориш с мен, да ми мълчиш по телефона. Ами обади ми се. И аз ще те чувам и аз ще ти мълча отсреща.

Някакси ми иска да живея сред малко повече истински, натурални, ей такива естествени хора. Хора, които не се замислят кога и колко да дават от себе си, да не правят сметки, щото на кръчмаря и без това никога не му излиза парата. Хора, които обичат да мислят и да не ги е страх да си преживяват мислите. Хора. От истинските!
Защото са готини.