I. Свободата.
1. Няма абсолютна свобода!
По времето на цялото човешко съществуване хората са се стремили да открият смисъла на тази вечна борба, наречена живот. Аз-ът сам си поставя цели, които правят неговата екзистенция значима. С течение развитието на човешкия род са се обособили два основни стремежа: стремеж към достигане на божественото, оповавайки се на религията, и стремеж към достигане на абсолютната свобода. Ницше казва: “Бог е мъртъв!”. Това предполага, че той е съществувал. Той е бил жив само единствено в човешкото съзнание. “Който не може да намери пътища на Земята, търси такива на небето.” Вярващият човек нарича себе си свободен. ( Свободният човек нарича себе си Бог.) Той поставя себе си и своята същност в рамка, определяща някакви граници. Човекът, който вярва, че е истински свободен е подчинен, заробен от слепия стремеж към Свобода. Тук Аз-ът се поставя в рамка, огледална на тази на строгия догматик. Така се създават два противоположни, но и еднакви в своята същност светове.
Човекът е “социално животно” (Аристотел). Той търси реализация съвместно с “другите”. Неговите желания се опредметяват “навън” и го превръщат в зависим от заобикалящото го. Но погледнато от друг ъгъл човекът се ръководи от собствените си амбиции. Постигането им го заставя да се присъедини и примири с предлаганото, което в по-късен етап го превръща в неразделна част от обществото, става един от “всички”. Само една крачка дели поддалите се на изкушението за признание, слава и суета от пълното им обезличаване. Но не е ли това характерно за Аз-а противоречие ?! Да следваш сърцето или да се вслушаш в “думите” на разума?! Да отстояваш позициите си означава ли да се самообречеш на самота и скръб, да бъдеш неразбран и отхвърлен – болка, непосилна за човешкия дух? Той е устроен така, че да обича и мрази, да изпитва радост и гняв, да се смее и плаче. Или с други думи създаден, за да чувства и усеща, но именно щастливите моменти са неговият стимул да продължава напред. Емоциите обаче поставят човека в плен на “другите”. Насочени към някого, тези чувства заробват личната му свобода, като изграждат граници на мисълта и влияят върху правото на избор. Не малко житейски истории са ставали доказателство за това колко нерационално е склонен да действа “влюбеният човек”, например. Дадени чувства са способни духовно да ограничат човека, принуждавайки го несъзнателно да промени посоката, в която е тръгнал. Така той може да загуби своето, родното, личното, идеалите, в които вярва и които го обособяват като развиващ се и уникален сам по себе си проект, а не като един от “стадото”.
Нима е възможно да има граница между два противоположни свята, наричащи себе си “свободни”?! Нима ако свободата съществува е възможно да се поставят граници и рамки, създавайки две различни реалности вътре в нея?! Нима човек е способен да бъде щастлив “самотен сред другите” ?!
Отговаряйки си на тези въпроси можем категорично да заключим, че абсолютна свобода не съществува.
2. Свободата все пак съществува, тя е в правото на избор.
Абсолютна истина е, че за да просъществуваме на тази планета, е нужно да проявяваме съобразителност и да правим компромиси, които не винаги са крайно желани. Но изкуството да сме “свободни” и да не попадаме в плен на “всеобщото” е именно в това да можем да открояваме границата, тази тънка червена линия между необходимото и пагубното, между наистина желаното и ненужния каприз. Измежду дадени десет ябълки, ние сме “свободни ” да изберем която и да е от тях. Ние сами определяме какви ще бъдат амбициите и целите за тяхното реализиране. Съзнателно решаваме на коя илюзия да повярваме и на какъв сляп стремеж да се поддадем. Т.е. свободни сме да изберем кое да ни отнеме Свободата.
II. Драма
Един от трите основни рода на художествената литература е епосът (идва от гр. “epos”, означаващо дума, разказ). Той създава художествена картина на света чрез повествование за него. През изображенията на човек и неговата жизнена съдба, “обективната”, външна спрямо писателската действителност. Но в епическото произведение се разкрива душевния живот на хората.
Лириката е непосредствен израз на преживяванията на поета. Тя е изповед на мислите и чувствата, които го вълнуват, представени по един по-усъвършенстван начин. Лириката е висш епос.
Драмата ( произлиза от гр. “drama”, означаващо “действие”) е логическото обобщение на епоса и лириката. Литературен род, който разкрива живота чрез показване на конфликти. Конфликт между материалното и идеалното, между социалното и личното, между разума и сърцето. Всяко едно от тези диалектични понятия е колкото о-различаващо се, то толкова и свързано с неговото опозиционно.
III. “Драма на свободата”
“Драмата на свободата е имено в неспособността на човека ” да направи избор – разумът или сърцето. Т.е. да преодолее себе си и да достигне “хармоничната личност”. Или да се подчини на първичното, да се затвори в собствената си черупка, водейки примитивен начин на живот.
Трагичният аспект на „драмата” е в стремежа към практически недостижимата абсолютна свобода. Той е предпоставка за възникване на анархистично поведение, задушавано от социума („идолите на площада” – Ф. Бейкън).
Комичният елемент е в надменността на тези, които си присвояват ролята на „борци за справедливост”, обсебени от фикс-идеята за това, че са призвани да бъдат месии.
Драмата е в конфликта между два идеални свята, защото две сами по себе си перфектни идеи не могат да бъдат съпоставяни. Всяка една личност живее в своя собствена истина, сътворява своя уникална същност, развива оригинална индивидуалност.
IV. Епоха.
Буквалното значение на думата “епоха” е “спиране”. Човешкият род извървява пътя към своето развитие постепенно. Всяка една епоха е “спиране” на глобалното усъвършенстване за сметка на личностното духовно израстване. Тя сама по себе си не е статична. Смъртта е приета за край на човешкия живот. Той определя времето, в което единствено ни е позволено да се “разгърнем” като утвърдени характери с обособени цели и желания. Епохата обхваща една лична екзистенция – една идея, един човек.
V. Модерна.
Лексемата “модерен” има различни тълкувания: ново, непознато, изследователско, любопитно, опасно, рисковано, тривиално.
Модата е следваният от “всички” пример. Тя ражда еднообразието и монотонността в стремежа да се достигне новото, по-доброто. Заформя се един омагъосан кръг, в който цялото човечество, сляпо вярващо във фиктивни и мними стойности, се върти, опитвайки се да прогресира, да се развие и усъвършенства.
За “модерно” ще приемем това, което човекът изгражда сам по време на своето съществуване, което създава, за да улесни и превърне в максимално приятен и ползотворен всоя живот. Той обаче се е превърнал в зависим от потребителството. Не е способен да просъществува, да оцелее без помоща на материалното. Търси чуждото мнение, за да бъде по-уверен, за да докаже сам пред себе си правотата на личните си
възгледи.
НО се стига до едно глобално екзистенциално противоречие – създаваме и се стремим към това, което единствено може д ани унищожи, защото тази меркантилна и посредствена нагласа да вършим нещата принизява и умъртвява личността.
VI. “Модерната епоха”
“Модерната епоха” представлява последният етап от развитието на човечеството. Тя обобщава в себе си логичната връзка на Аз-а, съществуващ “тук и сега”, и натрупалия се минал опит. Поколенията са свързани с непрекъсната връзка. Една лична епоха се пре-експонира в следващата, но тази следваща е надраснала своя предшественик. Модерната епоха съчетава в себе си профанното, но и уникалното от всеки изминал период от човешката цивилизация.
VII. Модерната епоха е “драма на свободата”
Времето, в което съществуваме е разкъсано от постоянно зараждащи се нови идеологии. Всяка една обществена прослойка се заробва по свой собствен начин, спазвайки определени норми и правила. Аз-ът изпада в безисходица – дали да се отдаде на уникалното и оригиналното у своята собствена индивидуалност и да се превърне във враг на всички идеи, различни от неговата, да се открои от масите. Или да се приобщи към даден колектив, но така да се превърне в марионетка, в незначима част от цялото. Така се ражда “драмата на избора”, “драмата на свободата” в модерното общество.
Кой човек е по-свободен? Отделеният от колектива или останалият в него? За модерните времена, в които живеем свободата е синоним на съобразяване и подчинение. Човек е роб на законите, на обществото, а дори и на своите собствени билогични нужди. Но въпреки безкрайното лутане на Аз-а, той все пак търси своята “лична легенда”. Свободата се изразява в това да откриеш своя попътен вятър. Но кой от всички? Дали да се отдадем на чара на аскезата, превръщайки се в неутрален наблюдател на заобикалящия ни свят? Дали да се носим по течението, неоставяйки никаква следа след себе си, или да се отдадем на първичните страсти и бездуховното съществуване?!
Всеизвестен факт е, че навсякъде се сблъскваме с лицемерие и алчност. Непреодолимо и изключително примамливо е желанието за властване над останалите. То уплътнява мението на човека за самия себе си и укрепва неговите самочувствие и самоуважение. Стремежът за надмощие от прекомерен брой страни предизвиква конфликт на интереси, който трудно може да бъде избегнат. Властта поражда асиметрия, която е олицетворение на анархията. А що е то анархия?! Това е лесният начин да избягаш от проблемите, от отговорностите. По-лекото съществуване е по-привлекателно. Задълбочаването в даден проблем и непрестанното търсене на решения и постигането на консенсус от двете страни, между които се води “борбата на интереси”, е по-трудният и поради това по-нежеланият начин.
Технологически животът ни е улеснен до голяма степен от множеството и различни уреди, кои от кои по-усъвършенствани и пригодени, така че да вършат огромна част от нашите задължения. До такава степен обаче сме възприели идеята за безгрижното обитаване на света, че сме станали зависими от вещите и тяхната стойност. Според Хайдегер това е бягство от самите нас и сливане със света на предметите. Духовната същност на хората закърнява, тяхното развитие спира. Нима не е това унищожаване на човешкия дух?! Нужно ли е математически да пресметнем колко време е необходимо на “модерната епоха” да заличи човешката общност?!
Казваме, че хората днес са по-либерални и по-освободени. Последствие от това поведение, изразяващо липса на самоконтрол и самодисциплина, е т.нар. “сексуална революция” и СПИН-вълната, разпространяваща се с все по-голяма скорост в морето от безразсъдни хора. Зависимостта от наркотични вещества е друга драма на новото време. Твърдим, че сме достигнали преломната точка от нашето развитие, но ни е страх и срам да си признаем как сме позволили да се изгубим измежду изкушенията на “модерното”. Защото удобството, към което така болезнено се стремим ни поставя в условия на не-свобода. Неспособни сме да овладеем страстите си и се превръщаме в техни роби.
Друг пример за маниакалната склонност на хората да достигнат желаното бързо и лесно е създаването на компютрите. Но в последствие възниква зависимост и от тях. Почитът и издигането на дадени неща в култ ограничават мисълта и поставят човешкото съзнание в клетка. Отнемат ни правото да реагираме рационално и по този начин да изразяваме характерните особености на индивидуалността ни. Открадват ни дори правото да изберем какво да ни отнеме свободата.
ИЗВОД: За да надрастнем идеализма и материализма трябва да изградим здрави основи, върху които да стъпим, да обърнем поглед към земното, реалното, като едновременно с това откроим и оценностим духовните си крепители. Така ще превърнем модерната епоха от драма на свободата в ода на хуманизма!
Евелина Проданова
Георги Франсъзов
2005
