Градът

Мислех си как да започна, за да бъде уж по-интересно, по-оригинално, та да хваща окото още от самото начало, ама дето си имаме една приказка – „локуми може всеки дaа разтяга”. Градът ли? Някак си тъжно ми става, когато си помисля за него. Дали защото той има проблем, или грешката е някъде в моята програма... Тъжно ми става за мен самата. А това хич не го обичам. И като едно разумно младо двевойче, на което обаче му се Живее, се опитвам да открия генералната причина да не се усмихвам толкова често, колкото преди. Знам, че е лесно вината да се търси във всяко друго нещо, не и в самите нас. Но на базата на самостоятелното психологическо проучване, на което си позволих да се изложа съвсем доброволно (без разбира се да имам някакъв професионален опит в тази насока), съм готова да твърдя, че се познавам дотолкова, доколкото да имам право да заявя, че тази именно грешка не съм я направила аз, аз съм само нейна жертва. Жертва на собственото ми желание да бъда различна, жертва на абсолютния стремеж на „стадото” да бъде нещо, което всъщност не е, жертва на слепия конформизъм на тълпата.

„Системата на нашето развитие започва да се руши. Трябва да бъде поставен въпросът: „Кой е виновен.” Ех, колко прозорлив е бил дядо ми Живков. Та и аз пред себе си, както той пред един от Конгресите преди някое и друго десетилетие, се изправям и авторитетно се питам: „Кой е виновен?”. Той – вирусът Град. Защото ми открадна удовлетворението да изразявам себе си, защото ми открадна усмивките и защото ми открадна приятелите. Онези искрените, които имаха сетива за красивото, които ценяха „малките неща” и бяха способни да търсят четирилистни детелини дори на поляна, пълна с магарешки тръни. И ако през трийсетте години на миналия век, когато се наблюдава разпад на българското село като масово социално събитие и градът е бил пространство на контрасти, обещаващо нов, интерактивен, непознат дотогава живот, то сега той се е превърнал в олицетворение на Содом и Гомор, съхранил не борбения ентусиазиран човешки дух и стремеж към непрекъснато усъвършенстване, а единствено грубия прагматизъм на своите обитатели и тяхното корозирало меркантилно съзнание.

Клише: Градът е средище на различни интереси, там има по-голямо поле за изява и съответно възможност за реализация и така нататък, и така нататък...

Но като че ли прието сред обществото е да не се замисля човек дали всъщност търси гореспоменатия терен, дали има нужда от него. Защото по-лесно е да погледне в тетрадката на другарчето и да препише. И ние като едни видни представители на „мислещото същество” сякаш всячески се опитваме да покажем колко рационално сме научени да действаме, та си преписваме на поразия. То всичко хубаво, ама за да докажем пък, че с годините сме се усъвършенствали, се стараем хем да му присвоим идеите на това наивно другарче, хем да го прецакаме, та да има по-ниска оценка.

Извод: Селяндурска му работа.

„Кой както се уреди.”

Владей, ама без да разделяш, че може да се объркат мерките и на теб да се падне по-малката половина.

Нали все обвиняват учителите, че не си вършели добре работата и образователната ни система отбелязва крайно занижен процент ефективност. Мен пък са ме научили да си решавам задачките без да ме е страх от тях, без да бягам: Ако приема, че аз съм „х” и съм гражданка на населеното място „А”, зад чийто крепостни стени се крият безброй много параметри без дадени допустими стойностни, то трябва да открия дали уравнението на моя живот има решение в множеството на реалния свят, ако духовното ми състояние приема единствени стойности „0”. Не. Получавам, че "х" принадлежи на празното множество, защото колкото и богат материално да е човек, ограбена ли е неговата душа, той се намира в пустиня и стойностната му екзистенция е само мираж. И да. Точно „празна” се чувствам, а имам толкова много да кажа. Няма обаче кой да ме чуе. Дори минималният по-задълбочен интерес към човешката същност е взет за заложник на Титана. Мащабите му сякаш са перфорирали хорското съзнание , дамгосали са го със знака на Хадес .

Аз обаче тръгнах от там, че опитвайки се да задоволя личното си егоистично желание да демонстрирам уникалността на своя характер (което всъщност си ми е изконно заложено), стигнах до „system error” и последвалия от това отказ на сърцето да се подчини на командата „бъди щастлива”. Хората са променени. Придобили са някаква нова хамелеонска черта на характера да се „преобличат” спрямо изгодата. И ако Алековият Бай Ганьо е единствен за времето си екземпляр, изразител на този стремеж към келепирa, то сега по улиците (на същия този Град) аз се сблъсквам с хилядите негови подобия. Но те не са ми симпатични. Няма я онази ганьовска невинна чистота на балканския нрав. Те са по-зли, животински настървени, устремени към победата на „всяка цена”. И са намръщени, но изпод сбърчените си вежди ме поглеждат – с какво съм облечена, как изглеждам – та нали утре и те трябва да се облекат, ще се спънат, но ще се обърнат да чуят какво казвам – да не би да изразявам новаторски гениални виждания на глас, та да може някой и тях да открадне и преди мен да ги реализира. и на нас да се падне по-малката половина.уреди."Но може би и те са просто жертви на мита за лесното домогване до властта, кариерата и парите, роби на своите амбиции, подхранвани от сладострастните изкушения (материални разбира се) на „големия Град с многото възможности”. И ако аз бях слънце, над този град нямаше да изгрявам. Защото не ми е забавен, защото е скучен, посредствен, Град без облик. Мъртъв Град. „Крадец на животи.”

Този филм съм го гледала. Върнете ми усмивките, върнете ми живота.

2006